особено моята моя. Обикновено го правят ей така, между другото и без да се усетят. Сега ще ви разкажа как една необмислена тяхна постъпка безмалко да доведе до гибелта на четирима невинни ваши съграждани.

Преди време имахме вземане-даване с един опасен гангстер, описал съм случая в "Палачинката", ако сте я чели, прескачайте направо на втора част, тук ще повторя накратко събитията, както ги издиктувах на една журналистка от тукашния вестник:

Един слънчев предобед си хапвахме още по-чудесни палачинки с аверите и стана въпрос за ширещата се престъпност из страната. Най-много ни болеше безучастието на гражданите в борбата с нея, затова решихме да се разправим с най-големия бандит в нашия град, та хората да могат да дишат по-свободно. Полицията беше безсилна, тъй като престъпникът живееше в така наречения подземен свят и не можеше да го види. За да го примамим, отвклякохме приятелката му с още три бандитски гаджета, закарахме ги здраво овързани в една вила на село и зачакахме. Скоро бандата се появи, аз се заех с главатаря, а приятелите - с останалите гангстери, всички въоръжени до зъби и много опасни. Роко Железният, така се казваше убиецът, се опита да се изплъзне, но аз го преследвах над два километра по околните баири, докато го заклещя в едно дере, откъдето няма измъкване. Понеже като млад бях в специалните войски, бях свикнал да гледам смъртта право в очите и да се изплъзвам от куршумите с врътване на рамото, та не се уплаших, когато започна да бълва огън срещу мен с картечния пистолет, марка Мастики или нещо подобно, докато си свърши патроните. После го пипнах за яката и - право в полицията. Като му знам изстъпленията, сигурно са го турили зад решетките най-малко за петнайсет години по старата тарифа.

В същото време Вильо и другите ми авери се разправили с бандата, обезоръжили я и я обърнали в бягство. За начало, издебвайки момента, в който престъпниците се били зазяпали в нещо на етажа, лично Вильо се промъкнал до микробуса, в който седели бандитите и му драснал кибрита. Само си представете каква паника е било.

Изглежда, Роко Железният ни е запомнил.

няма да изброявам всичките, на мен лично най-голямо впечатление ми прави скоростта, с която прегазва бившите гангстери като някой валяк и за броени дни ги превръща в изгладени и почтени граждани, готови да се влеят отново в редиците на обществото и да се заемат с обичайните си работи. Случаят с Роко Железния бе точно такъв, докато се усетим, той се оказа превъзпитан и на свобода и си пиеше кафето всяка сутрин с местния началник на полицията, събираше доброволни пожертвувания за благородни цели от абсолютно всички магазини, кръчми и игрални зали в града и изобщо беше радост за окото да го видиш. Не и днес. От около седмица Роко се беше изнервил. И сега хукна презглава през просторния хол на още по-просторната си къща, като само кимна на току-що взелата освежителен душ своя обична съпруга, засили се по стълбището и извика през рамо:

- Ей сега ще затворя проклетия прозорец и няма да го отварям повече!

Въпросният прозорец беше невинен като всички останали негови събратя и хабер си нямаше как е сгазил лука в градината на Роко, нещастието му се състоеше само в това, че би трябвало да запушва дупката, която би се образувала в банята, ако го нямаше. Бившият бандит бързо заобиколи кревата и задърпа яростно бравата. За пръв път, откакто бе построена къщата, единствената врата затам откъм спалнята се оказа заключена. На Железния започна да му се вие свят, припомняйки си нежната влажна кожа и мокра коса на червенокосата си красавица в хола, а тъй като бе човек на действието, изкара близо трикилограмовия си пищов, простреля ключалката, ритна вратата и се прицели в Дон Жуан, който несъмнено се криеше там.

Всички го знаем като Железен, но и той има моменти на слабост. Тъкмо такъв беше настъпил, когато рухна вратата на банята, та изтърва оръжието, дотътри се до леглото и започна да повтаря:

- О, Господи, ооо, Господииий!

Може изведнъж да е станал набожен, знам ли? Дон Жуановците бяхме четирима - аз и още трима авери, облечени доста небрежно и явно набързо, най-неглиже беше Вильо с големия розов халат на чудесни бели рози, и той къпан наскоро. Чочовата пижама можеше да мине и за анцуг, ако си затвориш едното око и премрежиш другото. Аз си бях облечен съвсем нормално, само домашните чехли разваляха донякъде общото впечатление. В този момент едва ли щяхме да намерим агент, който да е толкова некадърен, че да сключи с когото и да е от нас застраховка живот. На вратата се появи Кейт и въздъхна с облекчение като разбра, че все още няма пострадали:

- Той ще ти обясни всичко - посочи ме тя. - Само не стреляй повече преди това.

Огледах обстановката и прецених шансовете си да прескоча леглото със стенещия Роко, да избутам Кейт от спасителната врата и да офейкам жив и здрав; накрая, убеждавайки се в безнадеждността на положението, си взех дълбоко въздух и почнах да обяснявам тънкостите на бизнеса с произведения на изкуството.

Но преди това трябва да ви кажа защо Железният бе излязъл от кожата си тия дни.

на Кейт лично от Роко чак от Норвегия, така номерът на рамата щял да се проследи по-трудно, както му бяха обяснили в КАТ. От време на време и Железният се фукаше с него и тъкмо го паркираше зад къщата, когато каза на седналия до него Хари Бичето:

- Трябваше да ги очистим и четиримата още там.

- Аха - съгласи се Хари и загуби съзнание почти заедно с Роко.

Дебел две педи клон се беше отчупил от вековния дъб, фрасна Железния по главата, направи на сол предното стъкло, разби арматурното табло на Мерцедеса, разпра задната седалка и направи в багажника толкова голяма дупка, че и професионален футболист можеше да вкара топка в нея още преди да са му обещали премия. Вильо се приземи на главата на Бичето, който изкара късмет с прякора си или по-точно с онова, което бе причина да го получи - имаше невероятно здрав врат. Вильо не е висок, но тежи като гюле и има почти същата форма, тъй че през последните четири метра през клоните здраво се беше засилил. Така най-добрият приятел на Роко имаше само два спукани прешлена, строшена ключица, едва няколко счупени ребра и още на втория ден лекарите успяха да го стабилизират, а след седмица вече бяха почти сигурни, че е прескочил трапа.

Роко, след като се свести в болницата и посети колата на Кейт в автоморгата, заподозря в атентата чеченската конкуренция, която хич не си поплюваше напоследък, използвайки и непозволени от законите средства. За последното говореше професионалният фотоапарат с вариообектив, открит сред останките на някогашния Мерчо - явно бившосъветските бандити бяха решили да го проследят и компрометират. Роко дълго време се чуди какво да направи с лентата - нямаше доверие на нито един фотограф, а не знаеше какво има на нея. Накрая прежали някакъв смотаняк от професията, решен да го гръмне, ако оня види нещо по- така и му връчи филма за проявяване. Зарадва се, щом човечецът му обясни, че автоматът всичко правел сам, особено ако иска снимки от всеки кадър. Фотото седя с вързани уста, ръце, крака и очи, докато апаратът се набръмчи до насита и Железният драсне с плячката си.

Вече на спокойствие, оказало се мимолетно, Роко разгледа снимките много внимателно една след друга. На първата видя четири физиономии, които не можеше да забрави, въпреки че бяха минали месеци - моята с изплезен език, глуповатата на Вильо със зайче отгоре, направено с два пръста в пристъп на хумор от намигващия Чочо, и Чефо, бръкнал в устата си с две ръце, че да се усмихва по-широко. Този уникален кадър, направен на самоснимачка, беше повторен още два пъти - Вильо твърдеше, че първите снимки не излизали, тъй като задължително се осветявали в студиото. Следваше изображение на черен правоъгълник на ослепително бял фон, с няколко дъбови клонки. Следващият по-близък кадър показваше, че става въпрос за прозореца на банята от вилата на Роко. Изглежда Вильо най-сетне бе хванал цаката на телеобектива, защото всички останали пози бяха посветени на вътрешността на банята, като на преден план изпъкваше къпещо се момиче във всички възможни пози, които може да заеме едно къпещо се момиче. Железният знаеше и малкото й име, че и за фамилията не му се налагаше да разпитва из квартала, нали беше като неговата. Ако кажа, че няколко снимки направиха силно впечатление на Роко, няма да разберете какво искам да кажа, така че нека говорят фактите - на най-голямо увеличение фотоапаратът бе фиксирал някои детайли от къпещата се фигура, например малко над кръста, но без шията и главата, както и малко под кръста, но без по-голямата част от краката. Всичкото това - от всички страни. Тук моят авер бе надминал всички познати майстори в шпионската фотография.

В този момент Роко се заел да преглъща и да се почесва, най-вече по темето и проверил три пъти дали има достатъчно патрони в пълнителя. Съвсем случайно ми имаше телефонния номер, така че го набра и рече само две думи:

- Снимките. Идвам!

Подразбрах горе-долу какво има предвид, знаех, че няма да се посвени да потърси и аверите, така че без никакво бавене хванах такси и с обещание за голям бакшиш хукнах да спасявам приятелите от надвисналата опасност. Изкарах Вильо направо от банята, не оставих Чочо да се наспи след нощната смяна, а директно го подкарах както си е по пижама, чак накрая се сетих, че единственото ни спасение може да е в бърлогата на звяра. Тъй се озовахме в хола, познат ви от началото на нашия разказ, и започнахме едновременно да обясняваме на Кейт в каква каша сме попаднали, без да сме виновни. Точно по средата на разправията се чу джипът на Роко, та Червенокосата ни прати на горния етаж, с цел да забави побеснелия от неуспешното претърсване на града бивш бандит и да успокои топката, доколкото може. Тогава идеята да се скатаем в банята ми се стори много добра. Сигурен съм, че и вие щяхте да направите същото на мое място.

друго си е като имаш сигурен купувач на стоката, както ние имахме. Лошото при нас бе, че купувач имаше, но не и стока. Сега ще ви разправя как стигнахме до подобна абсурдна ситуация.

Преди време Роко бе хвърлил око на някои художествени платна, на които се оказахме случайни притежатели. Още същия ден си имахме проблеми с него, много-много не си падаше по неприкосновеността на чуждата собственост, пък била тя собствената кожа на собственика. Така се видяхме принудени насила да се разделим с три от чудесните платна, но поне изстискахме хубава цена. Обаче Роко беше ненаситен. Държеше да притежава именно последното божествено произведение, представляващо неземна и твърде пищна нимфа, увековечена на нещо като голям бял чаршаф. Тази картина, според Железния, удивително му напомняла на Кейт, с която се беше оженил наскоро.

Обаче ние бяхме скарани с единствения човек, който знаеше точното местоположение на несметното богатство, за което Роко даваше двойно повече, отколкото някой в Сотби би дал за нещо от Рубенс. С този човек ние, искам да кажа аз, се падаме нещо като роднини, поради връзката, която ни обвързва, след като намусената леля ни обясни какво е клетка в обществото под звуците на Менделсон.

Не зная вие как я карате с жените, за арабите, дето имат по двайсетина, хич не смея да помисля, но за мен винаги е било доста трудно да изкрънкам нещо повече от това да измия чиниите по собствено желание, та и сега се спънахме в непреодолима преграда, искайки само да хвърлим едно око на оригинала. Явно стоката й се видя прекалено ценна, за да се размотаваме насам-натам с нея и евентуално да я нашарим с дупки от фасове. След неколкоседмични увещания, които бяха истински кошмар за Роко, трябваше да се откажем.

А беше кошмар за Роко, понеже нямаше как да му обясним истинската ситуация, така че колчем се виждахме, вдигахме двойно цената. Роко мънкаше, пъшкаше, заплашваше, накрая на всяка втора седмица се съгласяваше, колкото да разбере, че произведенията на изкуството качват по-бързо цената си, отколкото той състоянието си. Вече бяхме стигнали близо половин милион в наддаването, когато Вильо бе осенен от идея. Това толкова рядко му се случва, че почти винаги е гениална.

След като нямаше как да се докопаме до оригинала, с малкото средства, останали във фирмата ни, можехме да купим парче плат и боички и да направим удара на века с ИСТИНСКИ фалшификат. Работата беше проста, трябваше да се нарисува някакво момиче на нещо като чаршаф, и то без най-трудното - нямаше никаква нужда от ръце, пръсти на краката, портрет и подобни сложнотии. Тримата авери за нула време свършиха половината работа, като за мен остана само рисуването.

Минах един експресен курс за кандидати за художествена гимназия, нали половината изпитен материал ми бе излишен, и почнах. Чаршафите, на които рисувах, се харчеха, искам да кажа свършваха, като топъл хляб, но все се губеше приликата не само с нацелената Кейт, но и с човешко същество изобщо, накрая си купих екстравагантно таке и пожелах да мина за нещо като нашенски Пикасо, обаче не можах да прекарам идеята през строгото жури. Така на Вильо му се наложи отново да демонстрира гениалните си заложби:

- Трябва да му намерим модел!

- Кой ще плаща? - попита Чочо, но веднага съжали:

- Че какво пречи да е жена ти?

След известни препирни, Вильо, имайки връзки сред съмнителните среди, доведе модел, който да е съгласен да позира кажи-речи без дрехи пред аматьорската, но твърде взискателна публика.

Моделът бе възмургавичък и с огромно самочувствие, като всичко друго по нея, и макар че имаше всичко в изоблие, ми се видя твърде далеч от идеалите на Роко. Не че се налагаше да й рисувам прическата, но ми направи впечатление силно изрусената и оформена като половин глобус коса, в комбинация с тъмното и набръчкано лице приличаше на разрязана на две и оставена да съхне на слънце праскова, заедно с костилката. Мрежестата блузка, която за съжаление не скриваше нищо, с труд удържаше напиращите да прелеят месища. Поличката нямаше и педя в дължина, но затова пък имаше широтата на добруджанска нива, а на корема - пет-шест гънки с размер на среднопланински хълм. Бог в своята мъдрост беше решил тези хълмове да бъдат балансирани от обратната страна по подходящ и също така разточителен начин, че да не се катурне създанието. Игривите пъстроцветни чехли, макар да бяха 45-ти номер, си пасваха с останалото като бебешка шапчица на едър и здрав фелдфебел, за който напомняше дрезгавият й и властен глас.

Чочо гледа изумен явлението близо три минути, преди да успее да промълви:

- Ако успее да я нарисува и да го пробута, всички ще сме мъртви най-много до час.

Изпратихме кошмара по живо по здраво и отново се оказахме в безизходица, а, както знаете, там аз съм царят:

- Ако можеха да се направят малко по-така снимки на Кейт, да се увеличат, а защо не и да се проектират върху някой плат...

Добре че не бяхме в някоя турска баня, иначе щяхме вкупом да повторим излагацията на Архимед из улиците по гол задник, само след час купувахме фотоапарат, а след седмица мотане, врънкане и хвърляне на чоп Вильо се беше натъкмил на дървото като птичка в Пулман-гнездо, обзаведен с каса бира и всичко, което му се полага заради риска. Даже с швейцарското ножче си беше издълбал в клона нещо като дълбоко седло, за да седи по-удобно. Не биваше да го прави.

На кревата бяха разпилени вильовите шедьоври, а тъй като ги виждах за пръв път, бая кокорене падна. Кейт разсеяно ги прелистваше, докато слуша моя достоверен и набързо скалъпен разказ, а Роко тихичко простенваше от време на време, да не би някой да забрави за скръбта му. Разказът ми свърши с мига, в който Роко бе загубил съзнание, оттам насетне всичко изглеждаше ослепително ясно. При поредния железен вопъл Вильо намери за уместно да вметне, че той самият по принцип се къпел винаги и само вкъщи, освен когато бил другаде, та се наложи да го сръгаме, за да млъкне.

- Колко беше готов да платиш за оня парцал, Роки? - попита Кейт лукаво.

- Бяхме стигнали до сто и двайсет бона...

- В зелено?

- В зелено - отвърна омърлушен позеленeлият.

- Можеш да идеш за парите, у мен е.

Тоя път проявих завидна смелост, изтиках малко по-навътре Роко и се строполих до него на леглото:

- Как така у тебе???

- Ами жена ти ми го даде още на следващия ден, здравата се посмяхме...

Последва дълго мълчание. Пред духовния ми взор се изнизаха всички опасности и перипетии, през които минахме за последните няколко месеца. Видях, как току-що разпъпилият ни бизнес бе превърнат в пепел още преди да сме го започнали, и така безмалко и ние да станем на прах и пръст, защото не знаехме. Жените ни пак ни бяха изиграли лоша шега. А на Железния чак ушите му щръкнаха от удивление и радост:

- Значи нищо няма да им дам на тия копел... на тия приятели! НИЩИЧКО!

- Не знам, Роки, ти ще кажеш, разбира се, но си мисля... имат едни много хубави фотографии, може да претендират за авторски права.

Тук Вильо също събра смелост и се провикна:

- Аз съм ГИ!

Изречението не е довършено, тъй като краят му се удави в огромното дуло на пистолета. Как го грабна тоя Роко за части от секундата, без да се усетим, направо да се гръмнеш! Добре, че беше Кейт да замаже работата:

- Роки, гълъбчето ми, нима ще правиш пазарлъци? Та това са МОИ снимки!

Всички забелязахме, как деветдесеткилограмовото гълъбче почна да се разтапя по краощата. За нула време сключихме достоен договор и за двете преговарящи страни, стиснахме си ръцете и си грабнахме шапките. Такъв е лафът, де, затътрихме си чехлите, искам да кажа.

След нас щракна ключалката на вратата, а аз едва доловимо чух:

- Роки, ако не става въпрос за плат и фотографска хартия, а плът и кръв, колко би... Цуп... Мляс...

И това изречение умря по средата. Тоя Роки е много бърз.

 

 

Жените могат да обърнат света наопаки
Търговията с произведенията на изкуството