8-ми декември и малко по-късно, 2000 год.

Преди години и ние бяхме студенти, затова откликнахме с готовност на горещата молба на нашите безотговорни приятели. Работата е там, че те се бяха оженили преди да им изпопадат зъбите и да са завършили очертаващото се безкрайно следване, а още по-преди бяха народили две близначета, сега на около годинка и три месеца. Голяма веселба са изкарали на по-предния празник, та докато те правят същото на сегашния, ние трябваше да се погрижим за отрочетата. С Вильо веднага се навихме да им гледаме децата за осми декември, още повече, че хабер си нямаме от тази работа, така че щяха да го отнесат нашите достойни половинки. Обаче половинките се оказаха не само достойни, а и досетливи, бързо схванаха величината на капана, научавайки, че студенцията е запазила място в хотел за три нощи. Те се уговориха с още няколко приятелки и драснаха за незнайна хижа до преминаване на бурята, а ние с Вильо и другите двама зарязани на произвола на съдбата юнаци се хванахме с фасулската работа да гледаме децата, умножили се на около дузина - аверите бяха разнесли нашата добрина из три учебни заведения, а на нас сърце не ни даваше да откажем, докато не знаехме решението на опърничавите ни момичета.

И без предварителна подготовка разбрахме, че разсеяните студенти са изхвърлили в кофата чистите памперси, като видяхме тези, които ни оставиха. Схванахме, че двата биберона с мляко едва ли ще стигнат на гладниците за трите дни, затова с ръководство "Аз имам бебе" пообиколихме махлата, купихме няколко кашона детски храни, пакети тоалетна хартия, много салфетки, шест каси бира и три щафети салам. Помислихме и за забавлението на децата - снабдихме се с чувал гумени играчки, взехме под наем касети с Том и Джери и с Шварценегер, от последното издание на Плейбой се отказахме, за да не дразним излишно апетита на бебетата. Вильо изкара песнопойка, но само един от нас познаваше нотите, ала няма ни слух, ни глас, затова се отказахме да пеем приспивни песни, надявайки се на най-обикновено динкане, ако това е професионалният израз.  

От съдържанието на големите кутии, декорирани със снимки на щастливи бебета, забъркахме в бидон нещо подобно на каша и вързахме майката за полюлея. Не, не става въпрос за истинска майка, така кръстихме бидона, обърнат надолу с гърлото, на което закрепихме голяма гумена ръкавица, с дупчица на палеца. Дечицата бяха хем схватливи, хем гладни, така че почти нищо не капваше на пода, все имаше кой да налапа палеца. Особено едно пълничко все клечеше под опасно надвисналия бидон като някой Буда, чакащ вдъхновение свише.  

Мина време, докато си спомним, че бебетата реват, за да си тренират дробовете и гърлото, и да престанем да им обръщаме внимание при всяко врънкане, продължаващо над час. Лапетата се забавляваха чудесно, от време на време поспиваха покрай стената, докато някое друго не им стъпи в окото, на всичкото отгоре хич не бяха гнусливи и си прощаваха всичко, ако разбирате, какво искам да кажа - прецапваха навсякъде, без да им пука и здравата се омацотиха. Благодарение на балатума, който бяхме докарали от гаража, чистенето беше лесно и се състоеше в това, че с една ръка избутвахме всичко, освен децата, в единия ъгъл, използвайки приспособление за миене на прозорци с дълга дръжка, докато с другата ръка си стискаме носа.  

Вечерта сложихме пообърсаните с много хартия деца на голям найлон и изгасихме лампата, надявайки се оттатък да го ударим на белот. Обаче хлапетата и на тъмно чудесно си ревяха, така че приехме тактиката на поединичното им приспиване.  

Динкането имаше удивителен приспивен ефект, никога не съм очаквал подобно нещо, като се събудих, и тримата ми авери хъркаха здраво с по някое гумено пате в скута, досущ като моето, а децата бяха плъпнали навсякъде и налапали кой каквото му падне. Няколко от тях гледаха видеокасета, или по-точно съдържанието й, от устата на едното изкарах над метър лента. В съседната стая друго момиченце се беше оплело в пердето и сега пристигаше, влачейки го с корниза. Много здраво момиченце излезе за възрастта си, то изкара и големия фикус от саксията. А пълничкият Буда беше единственият, който спеше, и то върху срутилия се заедно с полюлея и разсипан бидон. Относно цапането тоя път не бяха се ограничили само с балатума, кажи-речи само таваните не бяха оплескани. Дечицата бяха извършили чудеса с двете кутии разтопен сладолед, почти без да го близнат, за мармалада и маргарина хич да не говорим; разсипаните филии бяха намазани отвсякъде, но не знаех с какво и се наложи да ги изхвърля. Така в четири сутринта решихме да се откажем от запланувания белот и да въведем някакъв ред. Но където и да пипнехме, все полазваше по някое от изчадията и го наклепваше пак, а трябваше да ги пазим и от натрошените чаши и чинии, след като яката мома се беше опитала да се изкатери по покривката на масата.  

Тук му е мястото да си призная, че не всички бели идваха от децата. Изнасяйки цукалото, върху което бяха седяли три от по-големите и в което бяха бъркали четири от по-малките, се подхлъзнах на нещо в коридора и отнесох огледалото. Предимството беше, че Вильо престана да пресмята щетите и сериозно се замисли отде да изкара малко пари, продавайки апартамента на някой луд, преди да се е върнала жена му. Искрените ни уверения, че ще въдворим ред в къщата, бяха слаба утеха, но обеща да помогне, с каквото може и прочете упътванията по кутиите, от което разбрахме, че повечето детски манджи трябвало да се варят, а не само да се разреждат с пепси.  

Явно трябваше да се започне от източника на бедата, сетихме се да изкъпим невръстната рота беладжии, дано заспат като къпани. Включихме климатика на пълна мощност и като се позагря обстановката, решихме да направим конвейерна система за преобличане и къпане на бебетата, както и за изпиране на дрехите им. Най-напред, за да не се объркат партакешите, с дебел маркер за надписване на стъклария номерирахме разсъблечените бебета и поставихме дрехите им в добре завързани найлонови пликове със същия номер. Вильо и другите криво-ляво почнаха къпането, спазвайки указанията ми да гледат да не удавят всичките наведнъж, а аз като най-пекан се заех с така приготвеното пране. Напъхах го в пералнята, но след двата часа тракане и щракане резултатът беше отчайващ - само номерацията на пликовете беше изчезнала, дрехите си бяха не само мръсни, но и със всичкото им оригинално съдържание, изглежда найлоновите пликове са попречили на процеса. Към седем сутринта вече бях отводнил кухнята (употребяваните памперси бяха затапили мивката), в осем Вильо теглеше пари от банкомата и до единайсет пристигна с огромна торба чисти детски дрехи, купени по магазините втора употреба из половината град. Следобед бе принуден да направи още една обиколка, разширявайки обхвата с по-крайните квартали, че бебешките гащички и блузки навсякъде взеха да свършват, за разлика от нашите салами и бира, които си стояха все още непокътнати.

На третия ден, брадясали и с кръвясали очи започнахме да посрещаме раздразнителните родители, изкарали чудесния и предълъг празник, и затова махмурлии, изглежда.

Пълничкото червенокосо детенце (беше номер 5, както личеше от неизтриваемия надпис на челото му) вече втори ден се кипреше във вильовия почти нов и чист потник, но му идеше малко дълъг. Вече втори ден все го настъпваше и в къщата не остана ръб, в който да не се фрасне, та сега имаше повече синини и цицини, отколкото лунички. То видимо се зарадва, като видя майка си, която пък се разплака от щастие, разпознавайки рожбата си. Но не получихме и намек за благодарност.  

Бащата на якото момиченце, което беше облечено с много елегантен копринен шал, омотан вместо пеленка, със загрижен вид ни каза, че детенцето му се струвало някакси олекнало. С двама татковци, видели бебетата си вързани с канап в калъфки за възглавници, изкарахме късмет само защото бяхме в числено превъзходство, а силно гримирана, напарфюмирана и надута студентка намекна, че следвала право и съвсем скоро щяла да завършва. Дано я скъсат, неблагодарницата.  

След като раздадохме и последното, открито след дълго ровене в най-долното чекмедже на гардероба, седнахме да обмислим положението, като често се налагаше да се будим един-друг, понеже купеното предния ден кило кафе беше свършило. Ясно беше, че до следобед, когато щеше да се появи Провидението в четворен образ, за да има за всекиго по едно, апартаментът нямаше оправяне. Чисто козметичните поправки, които нанесохме с наличните средства - залепените на стъклата вестници, трите шарени крушки на голи фасунки, затиснатият с тежести от щанги набъбващ паркет, закрепеният за балконската врата с ластик фикус, плакатът на Дженифър Лопез (чудесна снимка, мен ако питате, в естествен ръст, по бански и то в гръб), заместващ небрежно огледалото в коридора, и т. н. нямаше да ни спасят кожата. Ето защо направихме това, което правят великите пълководци, когато битката е безнадеждна - скатахме се в гаража с бирите, саламите и картите, седнахме в старата Волга на Вильо и се наспахме като хората - време имахме.  

Догодина, ако не ни заключат пак в гаража (отде го бяха намерили тоя катинар?), ще изкараме чудесно студентския празник на някоя хижа с момичетата. А студентите ще си седят вкъщи да си гледат децата. А на бас!  

Zzloba,
декември 2001 г.  

Правя това, което си искам, там, където си искам, с това, което ми е подръка, ако не ме усети жената.

Чърчил