На Нова година, в пет сутринта, още по тъмно, свършихме всичкото пиене, хем го бяхме пресметнали по литър концентрат на човек, включително и децата, по два литра вино и половин бутилка шампанско. Запалихме Субаруто да прескочим до близкото село за попълване на запасите.

Във всяка съседна нам държава по това време всички дюкяни би трябвало да са отворени, очаквайки свидни посетители, които са готови да плащат в брой, без да питат за цената и без да си броят парите. Не и в нашата страна. Цялото село изглеждаше заспало и никъде не миришеше на барут. Обиколихме го няколко пъти, накрая се спряхме на заможна къща с голям двор - някъде бяхме чели, че на село хората са много по-услужливи, отколкото в големия град. Изпяхме няколко македонски песни, за да привлечем вниманието и да си изкрънкаме пиенето. Тъй като резултатът бе никакъв, се принудихме да прекрачим оградата и да хвърлим в някаква дупка цяла пачка пиратки. Ефектът бе мигновен и доста неочакван, дворът се изпълни с препускащи прасета, влачещи парчета мрежа и цели талпи. Още по-неочаквана се оказа появата на недосетливия селянин. Не знам дали знаете, но сегашните селяни не са като едновремешните, с пушките кремъклийки, дето се зареждат отпред с шомпол. Нашият човек изглежда имаше помпа или здраво е тренирал някъде презареждането, сигурно напълни цяла кофа с гилзи, докато се съвземем и успеем да драснем. На всичкото отгоре негостоприемният пес си скъса синджира, от цялата тайфа най-много мен хареса и ме гони цели сто метра, даже щеше да се качи с мен в микробуса, ако не бях толкова чевръст с вратата. Добре, че не се усети да прескочи през гръмнатия прозорец отзад.

В бързината сме сбъркали посоката, но някак си не ни се щеше да минаваме пак през селото толкова скоро, освен това се оказа, че пестеливите японци слагат само по една резервна гума, а ние имахме нужда от две, така че хванахме пътя за града и след много почивки и помпане се снабдихме с така желаната пиячка заедно с каса бира.

Посред бял ден, към десет-единайсет вече бяхме в хижата, където ни очакваха четири много ядосани момичета с кръвясал поглед. Късмет, че видяха колата само отпред. Наистина са много глупави жените, що трябваше да будуват и да се притесняват? Че какво може да заплашва четирима здравеняци, когато са заедно?

Спокойно можех да си пъхна главата в устата на всеки от аверите, така силно и така често се прозяваха, но нас ни чакаше работа - преди да се събудят дамите и да си тръгваме, трябваше да оправим бричката, иначе щяха да ни хванат. Истинските майстори викат "ъглошлайф" на онова нещо, което като го оставиш на земята, без да си го изключил, хуква нанякъде и повлича кабела си заедно с помагачите. Не знам на кой идиот му е хрумнало за пръв път да шлайфа ъглите, че чак и машина да измисли за това, ние я ползвахме да режем парче ламарина за заместване на стъклото. Проклетата машина се набута под колата и отнесе половината ауспух, а собственикът на Субаруто заяви, че колкото повече му поправяме буса, толкова по-зле му изглеждал. Освен това се притесняваше от многото искри, понеже дъвката, с която закърпихме резервоара, не държеше много. Стоповете оправихме с много тиксо, а лейкопластът някак си не пасна на черната тапицерия, но така поне не се вижда обгорелият дунапрен. Последно лепнахме една голяма реклама на Кока-Кола, която покри донякъде дупките от сачми по вратата.

Сега си мисля, тоя голям червен камион с надпис Кока-Кола, дето обикаля страната, кой ли го кара? Сигурно е много безразсъден юнак, щом му се е наложило да го облепи целия. Да му се чудиш що е под чехъл, иначе какво му пука за дупките?

Такива работи стават в нашата страна заради калпавото управление на правителството.