Взрив разтърси голямата хубава къща и разбуди дремещите по покривите чайки.
Чуха се тихи команди, хлопане и тътрене, рев на дванайсетцилиндров двигател,
вой на гуми, сгромолясване на метален портал и свистене на бързо отдалечаваща
се кола. Кейт подскочи в леглото и задърпа Роко Железния за рамото:
– Роки, Роки! Откраднаха сейфа с диамантите!
– Е? – отвори едното око Роко.
– Как "е"? Нали твоята фирма трябваше да ги пази!
– Нищо, те са застраховани... – склопи очи пак Роко.
– Но Роки! Нали и застрахователната фирма е твоята!
– Вярно бе! Мамка му! – седна Роко и разтърка очи. – Колко е часът?
– Три.
– По това време никой не работи... нищо не може да се направи... – се
сети Роко и заспа отново.
Отчаяната Кейт измъкна голямата Берета изпод възглавницата му и слезе на
приземния етаж да прецени щетите.
През това време Хари Бичето, който имаше зъб на Роко, защото го подозираше
в един атентат, ударил го по главата като гръм от ясно небе тъкмо когато
бил насаме с него, умело лавираше между редките таксита и с бясна скорост
за три минути напусна града. Той, както и тримата яки главорези в беемвето,
бяха стегнали коланите и внимателно слушаха докладите на своите хора, разположени
в бързи автомобили със запалени мотори по маршрута до планинското свърталище.
Вече се бяха събрали три техни коли, и то тъкмо навреме – отнякъде изскочи
полицейски автомобил със святкащи лампи и надута сирена и започна да ги
преследва. Последната кола от кортежа забави малко, а когато беемвето на
Хари и следващото изчезнаха зад завоите, зави на север, за да подлъже преследвача.
Ударът си го биваше. Диамантите в багажника бяха оценени на не по-малко
от 20 милиона долара. Тъй като най-старото златно съкровище, намирано някога
и собственост на музея ни, бе пратено в Ню-Йорк на изложба, американците
решиха да върнат жеста и да покажат в тукашния музей 24-те диаманта, шлифовани
от внука на прочутия Абрахам Ешкенази, нарязал не по-малко прочутия и огромен
диамант "Колинън".
Мерките за сигурност също бяха изключителни. За охрана на диамантите бе
избрана фирмата RISK (Rocko International Safe-Keeping) на най-пекания в
бранша, човекът, който познаваше всички евентуални крадци лично. Застраховаха
диамантите също в една много подходяща фирма, на която почти никога не се
налагаше да плаща, защото все намираше откраднатото – RI (Rocko Insurance).
За по-голяма безопасност диамантите бяха заключени в специално поръчан неголям
сейф, изработен по ирландски проект в Швейцария. Идеята бе, че няма смисъл
да разбивате сейфа – при такъв опит веднага се задейства специална запалителна
инсталация, която изгаря диамантите при температура над хиляда и петстотин
градуса, така че ще намерите вътре само пепел.
Огнеупорният сейф бе снабден и със специален компютър, който бе включен
към сателитната навигационна система и позволяваше отключването му да стане
точно на мястото на изложбата, половин час преди откриването й. Така, даже
и да го откраднеше някой, щеше да му се наложи да бъде на определено място
в определения час, за да се добере до съкровището. Ако това не станеше до
час-два след срока, диамантите пак щяха да се подпалят, а крадецът да остане
с пръст в уста. Системата бе описана надълго и нашироко в местните вестници,
та да мине желанието на евентуалните мераклии.
А те не бяха малко, някои бяха измислили даже начин да преодолеят защитата.
Затова Хари бе организирал нападението над вилата, където Роко считаше,
че скъпоценностите са в достатъчна безопасност и без специална охрана, предвид
безнадеждността на евентуалния опит. Идеята на Бичето бе да наеме една стаичка
в залепения точно на гърба на музея офис-билдинг, залъгвайки сателита, и
да си отвори на спокойтвие сейфа в уречения час. Роко в своята самоувереност
бе имал наглостта да залепи с тиксо на дъното на сейфа специалния ключ,
измислен от ирландците, така че можеше да се разчита на успех.
Това, което не бе предвидил Хари Бичето бе, че тази идея не се въртеше само
в неговата глава. В повечето банди си има и предатели, та тези в неговата
бяха съобщили за плана на албанските мафиоти, които решиха да оставят на
Хари мръсната работа и да приберат на хляба мекото. Така, беемвето със скъпоценния
товар като изскочи от един остър завой в планината, се блъсна право в огромен
ЗИЛ, препречил пътя, оставяйки Бичето със зяпнала уста и наново счупена
глава. Другата кола беше подпалена с картечници, товарът – прибран в друг
тежък камион с висока проходимост и албанците хванаха с максимална скорост,
допустима за такъв терен, пътя нагоре през едно изсъхнало речно корито,
за да прехвърлят билото на планината.
След близо час катерене камионът най-сетне започна да си сваля носа надолу,
та шофьорът и пътниците да видят нещо и от пейзажа, освен небето. Пред тях
се откриваше чудесна гледка към низината на лунната светлина – десетки
пръснати селца, тук-таме премигващи фарове на закъснели автомобили, над
хоризонта – небе с тежки облаци, осветени от пълната луна и проблясващи
между тях звезди. Наоколо се разнасяше нежното ухание на треви, пръст и
билки, отнякъде се чуваше чухал – бандитите бяха спрели за малко да си
отдъхнат от напрежението, да пийнат малко водица и да се освежат.
Изведнъж от ниското
срещу тях се чу грохот на мощен двигател, шляпане на витла, загребващи с
яд хиляди кубически метра въздух и изтласквайки тежкия МИ нагоре, накрая
се появи страховито чудовище и сякаш избухна в огън – вертолетът стреляше
едновременно с всичките си оръжия по камиона и нещастните албанци. Това
бе руската мафия, снабдила се по втория начин с информация за намеренията
на албанската. Само след миг облечените като рейнджъри руснаци бяха натоварили
сейфа на хеликоптера и следвайки ниско терена, се отпавиха към затънтения
каньон, където щяха да изчакат подходящия момент, за да пренесат диамантите.
Каньонът бе разположен на южния склон на планината и се врязваше далеч в
нея. Най-добре там можеше да се скрие откраднатият вертолет, а в набързо
скалъпената дървена къща можеше удобно да се наместят двадесетината бандити.
Десетте от тях, останали в скривалището, бяха наизлязли на верандата с по
шише водка и се ослушваха за шума на бойната машина. Скоро се чу, първо
съвсем тихо, почти като жуженето на пчела, след това се засили и се чу ужасяващ
гръм – чеченски бандити бяха се скрили в засада в началото на каньона с
противовъздушни стингъри, изчакаха хеликоптера и го взривиха с две почти
едновременни попадения.
На читателите, които са по-наясно със спецификата на бандитизма, може би
няма да се налага да обяснявам, че и сред руските бандити имало предател,
който снесъл инфото за руската акция на чеченците, срещу богато, но напълно
заслужено възнаграждение, като се има предвид, че само след година бе напъхан
в автомат за пълнене на кренвирши от възмутените руснаци.
Тия чеченци са може би най-отраканите бандити в целия свят. Те нямат доверие
в техниката, защото вдига много шум и лесно се следи от радари, затова бяха
накупили из близките села десетина магарета и муле, натовариха багажа си
и сейфа и се затътриха да пресекат планината на север - в обратна посока.
Бяха сигурни, че никой не ги е предал, тъй като през цялото време бяха заедно
- единственият, който се отдалечи за малко да се облекчи в храстите уж от
свян, бе застрелян на място. Но и те бяха допуснали грешка. Техният човек,
натоварен с покупката на добичетата, бе присвоил истинските долари и вместо
тях пробутал фалшиви румънски леи. Измамените селяни първо се оплакаха на
кмета, после на полицията, сетне на прокурора, а като видяха резултата,
се принудиха да пратят петиция до Мечо Кърджалията.
А Мечо, наред с благото си и справедливо сърце, бе известен и с това, че
раздава правосъдие стрещу скромен процент, кажи-речи колкото нотариус да
ти завери сделка плюс разходите за адвокат. Но за разлика от решенията на
нотариусите, които подлежат на възражение и преразглеждане, а съдебните
дела на отлагане и обжалване, при Мечо нямаше такива работи. Не случайно
той никога не спореше с никого – никой не смееше, макар че никой и нямаше
личен опит за пререкание с него – достатъчни бяха свидетелствата на многобройни
опечалени роднини.
Кърджалията с помощта на едно влюбено магаре, запазило скъп спомен за уханието
на изгората си, бързо намери пътеката, по която бяха поели чеченците, но
при поредното разузнаване – като видя бройката и най-вече тежкото им въоръжение
– се отказа от фронтална атака и реши да използва стара жило-траянска тактика,
както я кръсти в пристъп на патриотизъм. Беше ясно чеченците откъде се готвят
да се измъкнат, самият той бе използвал пътеката неведнъж, затова се снабди
с необходимото оборудване и зачака в засада с няколко яки мъжаги. Мястото
така бе избрано, че бегълците да се видят отдалеч от поста, докато останалите
риболовстват, играят на карти, дремят или просто се шляят наоколо. Малкият
размер на рибата се компенсираше от индустриалните количества свинско и
овнешко за поливане на домашното вино, които ежедневно носеха селяните.
На петата нощ взривът на хеликоптера събуди пазача и той хукна презглава
да съобщи на изпокрилите се в паниката свои другари.
Хладнокръвието на Мечо бързо взе връх и скоро всички, пременени в специалните
дрехи, се спотаиха по канарите, сякаш надвиснали над тясната пътека, осветявана
от пълната луна. От дугата страна на пътеката имаше над двайсетметрова пропаст.
Вече на разсъмване видяха тъмните силуети на кервана - всички чеченци бяха
яхнали магарета, а на мулето бе вързан някакъв товар, заради който явно
е била цялата акция.
– Ей това ни трябва, момчета! – посочи го Мечо. – Магаретата ще платим.
Нека да направим както опълченците! Хвърляй!
Момчетата не му умуваха много, ами запокитиха десетината пълни пчелни кошери
сред шашардисаната банда. Като че ли черен облак закри за момент полесражението.
Нищо не се виждаше, а което се чуваше, не е за превеждане. Мечо и другарите
му си сложиха брезентовите ръкавици, пчеларските шапки с мрежи и спокойно
заслизаха да видят резултата от нападението, нарамили по една бухалка за
всеки случай.
Открилата се гледка напомняше малко на полесражението след битката при Ватерлоо,
само дето всичко наоколо лепнеше и жужеше сърдито, а подпухналият противник,
съборен от седлата от предвидливо заложената и вързана от двете страни на
пътеката тел, се въргаляше из прахта и виеше жалостиво. Магаретата и мулето
бяха избягали, а насред пътеката се чернееше сейфът. Юнаците теглиха по
един пердах на чеченците ей тъй, за раздвижване, които го приеха даже като
братска взаимопомощ - всеки удар с бухалка убиваше поне по десетина от ужасните
насекоми. Предполагам, досещате се, хората на Мечо им прибраха сейфа, парите,
ланците, документите, часовниците и оръжието, животните – кое по-рано,
кое по-късно – се прибраха по оборите си на село, а чеченците с големи
мъки се добраха, пощейки се един-друг, до някаква махленска лечебница, където
след кратки, но затова пък небрежни грижи ги арестува полицията, а после
бяха експулсирани. Те пристигнаха право в Грозни като някоя разбита византийска
армия в Константинопол на времето – за срам на главатаря, който оттогава
не смее да се покаже по CNN.