Когато се събудих, главата ми беше изтръпнала като крак и сякаш бях изял голяма, дебела и престояла сушена скумрия. Вильо вече бе успял да разлее изстиналото кафе по масата, сега пушеше унило и ме гледаше гузно и въпросително с кръвясалите си очи.
Много държеливи излязоха тия полякини, с които бяхме предния ден. С авера от сутринта ги поихме -- то бяха бири, коктейли, ракии, вина, коняци и пак коктейли, чадър на плажа, бистро на открито, ресторант, кафене, пак ресторант, скай-бар и дискотека, докато ги навием да дойдат в хотелската стая. Бяха съвсем трезви, докато аз вече трудно ги различавах и с Вильо все се скарвах на тема мое-твое. Фоайето на хотела се бе стеснило, коридорът се оказа предълъг и много начупен, че и стълбите, дето се въртяха все в една посока, ни замаяха главите. Когато с момичетата влизахме в стаята, Вильо изведнъж разпозна леглото си, тръшна се небрежно до него и тутакси захърка. Това ще да е бил последният му спомен.
-- Е? – попита ме сутринта той, без много надежда в гласа.
-- Какво “е”? – троснах му се аз. – Успях да спася честта ни.
-- И с двете ли...? – ококори се Вильо.
-- Не, бе! Малко преди да загубя съзнание им казах, че сме румънци.
Zzloba