– Дзън на японски значи стая – каза Вильо. Нали бе лежал цяла седмица в болница в Япония, беше научил езика и от време на време му щукваше и нас да научи. Обучението винаги вървеше бавно, а ние бързо забравяхме, на края на всеки досаден урок знаехме по-малко, отколколкото в началото.

– А дер дзън на немски означава трамвай – добавих, и аз си падам по чуждите езици. – Освен ако е в женски род. Тогава е дий дзън.

– Трябва да иде от каруца. Нали едно време е нямало трамваи – се похвали Дидо, зарадван на филологичното си откритие,

– И унгарците имат такава дума, само че я произнасят с отворено е, ето така: дзееен, – се намеси и Чочо. – Само че забравих какво е по български.

А нашият домакин скочи, след малко се върна с дебела книга и запита Вильо право в очите:

– Дзън е дума, нали?

– Да – съгласи се той.

– Обаче я няма в речника за чужди думи.

– E?

– Значи е българска.

Всички зяпнахме. Логиката беше желязна, но се губеше смисълът. Опитахме първо с глаголите, обаче "дзънкам" не ни хареса. "Той е един голям и дебел дзън" също не пасна, че и "дзънен" не беше по-добре, затова се обърнахме към първоизточника:

– Вильо, какво е дзън по български?

– Нали ви казах, стая.

– Неее, стая по японски е дзън, какво е дзън на български?

– Да, бе, – добави още една лопата Чочо. – Като си толкоз чат на японския, преведи дзън на японски.

Японецът се отказа от обучението, така че потънахме в мълчание за половин час. Преляхме донесената от него синя, сладникава и много скъпа гадост в големи водни чаши, защото се оказа слаба пиячка, курабийките и вафличките също не вървяха, особено ме дразнеха едни във форма на сърчица.

Вильо предложи да гледаме на кафе, но се отказахме, тъй като аз не бях суеверен, а Чочо ни разкри за пръв път, хем се познаваме от деца, че бил много набожен православен християнин и Светата Църква му забранявала да се занимава с такива неща.

– Цеца ще ходи за две седмици в Париж – опипа почвата Вильо след час с другата си любима тема. Дъщеря му беше отличничка във френската гимназия с един куп награди и всички знаехме за последната – екскурзия до Франция.

Обаче и слънцето има петна. Един нещастен ден беше домъкнала у тях някакъв мулат, а Вильо да вземе да влезе в собствената си спалня без да чука и да ги завари да се натискат на огромния кралски креват от абанос, докаран чак от Нигерия. Момчето се оказа родено в България, голям симпатяга, и много бързо го измъкнаха изпод носа на Цецето, но Вильо продължаваше да сънува кошмари с черни внучета.

– В Париж има много негри, – съобщих, понеже бях чел нещо за проблемите им с емигрантите от Алжир.

– Нямам нищо против тях, особено в един град, дето уличното осветление не е като тука, – добави Чочо. – Освен това са много чаровни, страхотно танцуват и като нищо могат да завъртят главата на всяко гадже.

Вильо вкисна и пак потънахме в мълчание. Но не мина и час и той се съвзе, за да започне поредна атака:

– На мен Волгата ми върши добра работа.

– А ти още повече по нея.

– Ако беше плащал на час да се кефиш с нещо друго, досега да си изхарчил милиони.

– Кога я кара за последен път, по-миналата година ли?

Вильо съвсем се отчая. Чочо следеше една ранобудна муха, сякаш иска да я убие, но само с поглед. Дидо барабанеше с пръсти по масата и видимо си тананикаше нещо на ум, но физиономията му отразяваше по-скоро дълбока печал. Бях забелязал, че се е събрал малко прах по акумулиращата печка и прилежно чертаех с пръст квадратчета, гледах да са малки, за да има място за повече. Като запълних цялото поле, се сетих да слагам по една точка по средата на всяко, че времето да минава по-весело.

Идеята беше на Вильо. Момичетата ни бяха се събрали за бабинден да си побъбрят, както редовно го правят, по женски. Затова той предложи да направим същото, само че по мъжки. Нямало начин да не е голям кеф, след като не ни пускат и ние да участваме. Така че седяхме и проверявахме. Времето беше замръзнало като забравена във фризера бира, аха–аха да се спука.

– Леле, колко тъпо я карат оттатък! – не издържа накрая Вильо и всички скочихме, кой за картите, кой за виното или ракията, а виновникът запретна ръкави да нареже мезетата.