Хрумването да накажем политиците ми хареса, но не ми стана много ясен механизмът на въздействие на почина "Гласувай с празен плик". Затова направих малък експеримент върху местната пощенска служба, който доказа жизнеността на идеята.

Нашият пощаджия, за разлика от повечето си събратя, е доста пълничък, с много сънлив поглед и хич не бърза. Сутрешните вестници ги получаваме късно следобед или надвечер, а ако е много топло времето, на другия ден. Единственото нещо, което прави съвестно, е да събира писмата от кутията пред блока сутрин, случва се писмо да има веднъж - два пъти месечно. Тъй като ключалката на кутията заяжда, нашият човек първо поглежда през проядена от ръждата дупка, дали си заслужава усилието. Ако няма писмо, грейнал от щастие продължава обиколката си, ускорявайки плавно като параход.

Друго е, като има писмо. Първото нещо, което прави пощаджията ни в такъв случай, е да отметне назад чантата, да сложи ръце на кръста си и да се огледа безнадеждно за помощ. Като се убеди, че тя никак не идва, почва ровене в чантата и всички джобове за миниатюрния, но незаменим ключ. След има-няма половин час вече се е навел като бояджията Леко, и с вещина и прецизност, характерни по-скоро за касоразбивач, започва човъркането на ръждясалата ключалка. Накрая следва яко дърпане и лашкане на вратата, както и на цялата изметната от времето кутия, докато се добере до писмото. Затварянето също не е лесна работа, затова и в най-лютия студ достойният служител на Българската поща здраво се изпотява, преди да може да продължи тежката си работа, и то следобед.

Стори ми се подходящо да изпробвам действието на празния плик именно върху този държавен служител, понеже ми изглеждаше много ярък представител на властите - не само дебел и мързелив, но има дрехи, осигурени от държавата, както и конкретна работа, която да върши. Още първият експеримент с празния плик се оказа многообещаващ. След като приключи с кутията, пощаджията се взря в писмото, да види дали е бърза или въздушна поща, не дай Боже да е препоръчано. Усещайки, че около него светът е започнал да се руши, той на няколко пъти превъртя плика, за да се убеди, че няма нито марка, нито надпис, нито съдържание. Докато шареше с невиждащи очи по околните сгради, в погледа му се прокрадна кротко отчаяние, докато накрая спря взор в небето с откровен упрек. Човекът захвърли плика и тоя ден никой не получи ни вестник, ни писмо.

Изчаках го да завие зад ъгъла, вдигнах плика и пак го пуснах. На следващия ден се разигра същата драма, с тази разлика, че пощаджията наближи жълтия сандък с явно подозрение и се опита всячески да отгатне по външния му вид пак ли е празен пликът вътре, или не е. Хвърли око и на най-малката дупка, по едно време даже долепи ухо до кутията, но тя здраво охраняваше тайната си. След поредните мъки пликът бе отново захвърлен и отново пуснат от моя милост. На петия ден нещастникът се усети, че трябва да предприеме нещо, затова се обърна с лице към улицата и високо вдигнал ръце, демонстративно разкъса плика на четири. Това, обаче, не попречи в понеделник пак да го намери в кутията, грижливо залепен с тиксо. Това беше голям психологически удар, човекът седна на оскъдната трева до сандъка, хвана се за главата и седя така не по-малко от два часа.

Във вторник държавната машина нанесе ответен удар. И то по дясното ми око. Четири от пръстите ми почти отидоха заедно с плика в кутията, а и гърбът още ме боли, като си взема дълбоко въздух. Спасиха ме по погрешка полицаи, които помислили, че аз съм пощаджията и ме налагат със собствената ми чанта и фуражка.

От тогава минаха почти два месеца, аз се усъвършенствах в дегизирането и конспирацията, а пощаджията - в контрашпионажа. И двамата вече сме много добри в дисциплината гладко бягане между минувачи и автомобили; общо взето аз печеля състезанията, а ако има изключения, пощата го удря на волен живот за няколко дни, докато ме закърпят.

Няма и помен от оня отпуснат държавен служител със заспалия поглед. Той си е направо атлет, миналата седмица обиколи три пъти Морското училище за нула време, гонейки учител по физическо само защото има яке като моето. А погледът му вече е на ястреб, а не на предишния бухал. И пощенските услуги се подобриха, човекът в шест и трийсет вече е разнесъл пощата и се крие зад телефонната кабина до сладкарницата отсреща. Обществената безопасност също се подобри, след като на няколко пъти бяха нарязани гумите на паркиралите в градинката бандитски беемвета, понеже препречват изгледа към пощенската кутия.

Ето как само с един празен плик може да се направи много в тази държава. Ами ако са милиони?